losing my religion

Минало:
Всяка вечер, когато си лягаше на долното легло, виждаше как тежестта на целия свят се стоварва върху затварящите се клепки. В интерната имаше петдесетина деца, повечето бяха от малцинствен произход: мълчаливи азиатчета, които четяха старите, окъсани комикси, скрили се от тъмнокожите побойници в някоя ниша или в таванските помещения, които се заключваха с резе. Повечето бяха местни хлапета, рядко, някой като него, идваше от друго сиропиталище. А Кас ги бе обиколил всичките в околията. Не беше толкова проблемен, по свое лично мнение, но белите вся някак го намираха.
Наближаваше петнайсет. Вече бяха минали две години и половина, откакто се бе преместил в „Св. Джуд“ и неволите, някак, бяха спрели да го търсят. Странно, но тия глупости от Библията май щяха да излязат верни. Бе простил на родителите си, за дето го бяха захвърлили като ненужен свой придатък, бе простил на всичките си насилници, бе успял дори да прости на себе си, донякъде. Монасите го хвалеха, Брат Никълъс дори го бе назначил за свой помощник и му бе обещал да каже няколко добри думи за него в Лондонската семинария.
Настояще/ Промпт:
В този град нямаше никаква милост, нито грам състрадание, а той разбираше от грамове, повярвайте.
В краката му стояха няколко дървени съндъка с надпис „Дарения“, които населяваха едно завидно място от килерчето зад олтара. Уенди му бе обещала скоро да изпрати хората си да си приберат стоката, но уви, цели две седмици никой не се вясна. Дори онази инатлива и любопитна възрастна женица, която той наричаше Леля Рут, идваща всяка събота следобед, за да почисти храма за миряните, бе започнала да се съмнява в съдържанието на кутиите. Знаеше, че ченгетата не са достатъчно умни, за да заподозрат тази, на вид, проста схема, но все пак съмнението горделиво надигаше глава в ума му.
Камбаната над главата му удари пет. От леко открехнатата врата на храма започнаха да приижда какофония от звуци: гръмки, оглушителни клаксони, свистене на горещи гуми, барабанен ритъм от токчета, разговори на висок глас. С края на работния ден, в малката църквичка, забутана между два стъклени исполина, пълни с офиси, от чиито прозорци надничаха празни лица, се оживяваше, особено в петъците. Хората идваха да изповядат греховете си от изминалата седмица, за да започнат на чисто през уикенда. Касиус бе чувал всичко, а много от това, бе дори несмилаемо за един обичаен, човешки уми.
Ето, идваше поредната прелюбодейка, с високи, светли ботуши и задавен, от болка, поглед, в който се четеше кратка притча за провален брак и бивша голяма любов, загинала под стрелите на безмилостното ежедневие.
- Заповядайте. – рече меко пасторът и отвори за брюнетката меката завеса от тъмно лилаво кадифе.
Характер:
Времето в пансиона го бе превърнало в мислител, но и в циник. Въпреки мъдрите слова на вечната книга, той не бе спрял да гледа на живота с презрение, с недоверие и срам. Нищо от човешката природа не му бе чуждо, и ето защо нищичко не го и учудваше. Бе видял всичко от погледа на мним участник в ужасяващите срещи със суровото злободневие.