I am too far gone|Nyssiana Castello

by Nyssiana Castello Съб 5 Окт - 21:42

Nyssiana Castello|23 y.o|3rd course|Student|Eiza Gonzalez

Миризмата на цигари и алкохол изпълни дробовете на чернокосото момиче. Тук се чувстваше на мястото си. Покрай всички тези мизерници, които можеше да върти на малкия си пръст. Лесно щеше да измъкне някоя друга информация на новия професор, да вземе малко дрога и да се отнесе в един малко по-различен свят - светът на забравата. Там тя нямаше да се чувства наранена, нямаше да е нужно да прикрива ураганът от чувства. Погледът й зашари из помещението. Повечето глупави момченца вече се бяха напили. Или надрусали. Или и двете. Държаха се глупаво. Но и тя щеше да се включи в целият този цирк съвсем скоро. Русокосият красавец с когото се срещаше всяка седмица, за да вземе нужната доза наркотици, се бе запътил към нея. А тя без да чака той да дойде донея, без да я подкани, извади парите и му ги подаде. Не си казаха и дума. Всичко бе ясно. Поне от части. Ако нещо не се объркаше.

Опиатът вече казваше думата си. Погледът й бе празен, поне докато не нахлуха спомените.

***

- Мамо, татко, Джейми, тук ли сте? - чернокосото момиче се прибра радостно. Заедно с момичетата от гимнастиката бяха спечелили поредният медал. А тях отново ги нямаше, защото малкият Джейми се бе разболял. Нямало как да го оставят с гледачка. И тя ги разбираше. И тя беше загрижена за него, но дяволите, защо поне веднъж не отидоха да я гледат?

- Мамо? Татко? Джейми? - този път в гласът й имаше нотка на колебание. Все някой щеше да се обади. Дори и проклетото, което толкова мразеше, а преди време желаеше.

Отиде в стаята на малкото си братче, но единственото, което видя бе кръвта в легълцето му. Какво се бе случило?!

Телефонът позвъня. Момичето изтича и го вдигна. И изпусна слушалката. Малкото й братче бе мъртво. Майка й се бореше за живота си. А баща й ... той се чувстваше изгубен.

***

Сълзите се стичаха по лицето й. Това бе най-големият й кошмар. Дори сега, когато бе далеч от тях...него, се мразеше, че не може да му помогне, да му прости за случилото се... както и на майка си. Как можеха да скрият от нея, че майка й има психично заболяване?

Болката трябваше да изчезне. Все имаше някакъв начин по който да заличи спомените и всички онези чувства, които умело прикриваше през годините... поне докато бе трезва. Самоубийство! Еврика! Какво по-лесно решение на проблемите? И без това бе загубила всичко. В университета се справяше, но щом бе загубила най-милото си и живееше в миналото, то нямаше смисъл в старанието й.

- Нисиана! - гласът й бе еднакво познат и чужд. Не знаеше, не беше сигурна къде го бе чувала преди. И тогава изгуби съзнание.

***

Радост, някога забравена, изпълни я отново. Споменът за загубата някога на най-скъпото й все едно започна да избледнява. Хладнокръвието обаче остана. Превърна се в неизкоренима част от нея, но това й помогна да се "впише" по-лесно в представите на останалите за "готин" човек. Но тя не желаеше това. Не желаеше да бъде в групата им, затова и ги избягваше.