Eva Singh|Diamonds|Doctor|Tina Desai|Taken

Искам да я взема с лика на Rachel Bilson

Дърпайки припряно латексовата ръкавица, успя да я скъса, вместо да я свали. Ситни червени пръски се посипаха по деликатната й бяла кожа, но Ева не беше в състояние да им обърне внимание. Нервно прокара пръсти през косата си, опъвайки я болезнено назад, сякаш физическото напрежение бе способно да заличи проблемите й. Имаше чувството, че главата й ще експлодира и всъщност това може би не беше чак толкова лошо. Щеше да й спести изключително много мъки.
- ДОК!
Плътният глас на Рен Даймънд я накара да подскочи. Не! НЕ! По дяволите, не! Само това й липсваше в момента. Напрежението беше огромно и без шефа й да й диша във врата, а съдейки по суровото му изражение, предстоящия разговор нямаше да й се отрази много добре.
Приближавайки се до нея, той сякаш забрави да спре на време и заби изкривеното си от ярост лице право в нейното.
- Как е той?
В думите му нямаше и капка емоция. Въпрос, който от много устни би прозвучал загрижено, от неговите се усещаше като хвърчащи парченца лед, забиващи се в тялото й, сякаш са направени от стъкло. Всеки сантиметър от кожата й настръхна и трябваше да даде всичко от себе си, за да отстои позицията си, докато инстинктите й крещяха да се свие на земята. Това чувство й беше толкова непознато, точно както и гнева на Рен, който никога не беше падал върху нея. Е, досега не бе имала късмета да изпадне в подобна безизходица и освен ако не се случеше някое чудо, много скоро щеше да опознае всички нюанси на гнева му.
- Направих всичко по силите си, но състоянието му е критично. Дори и да успея да го спася, шансовете да се събуди след подобен инцидент са миним…
- Инцидент?! – въпреки, че изръмжа думата толкова тихо, тя закънтя в съзнанието й. Дългите му пръсти се увиха около бицепса й и потънаха болезнено в меката й кожа – Трима от моите мъже са вече мъртви! Цял камион с оръжия липсва! Това не е инцидент, Док! – начина, по който натърти на последната дума, я накара да преглътне шумно – За твое добро се надявам да го спасиш!
Почувства се глупаво, че използва тази дума, с която очевидно само го провокира. Знаеше много добре какво се е случило и колко сериозно беше положението, но да спаси някой с три огнестрелни рани, не беше нещо, което зависи изцяло от нея. Господ имаше най-тежката дума в този случай и тя се улови неочаквано да му се моли така, както не си беше спомняла да го е правила до сега. Тук вече не ставаше въпрос просто за един човешки живот. Залогът рязко се беше вдигнал.
Понечи да му отговори, но още докато отваряше устата си, бе прекъсната от пронизителния писък на животоподдържащите системи. Веднага се втурна към малката стаичка, в която оперира през последните три часа, но силната му ръка все още не се бе отпуснала и това не й позволи да се отдалечи.
- Спаси го!
Тоз път думите не прозвучаха заплашително. Но и със сигурност не бяха предложение. Бяха точна и ясна заповед, на която Ева бе длъжна да се подчини, без наистина да вярва, че ще успее да я изпълни.
- Опитвам се! – настоя тя, с дълбоко отчаяни е, което направи собствения й глас непознат.
Захвата се отпусна и тя не се замисли дори за секунда, след като се освободи. Слагаше нови ръкавици, докато връхлиташе в стаята, а сестрата която й асистираше, я уведоми за новия вътрешен кръвоизлив, с които им предстоеше да се борят.
„Моля те! Не му позволявай да умре! Помогни ми да го спася!“

Одобрена и добре дошла в семейството