Bitch, don't kill my vibe.

По нищо не можете да се предположите какво се криеше зад фасадата на малкият бутиков хотел разположен на трето авеню точно между фризьорски салон, който не беше сменил собственикът си за последните петнадесет години, и кокетно магазинче за цветя, в който работеше възрастна жена с побеляла коса и изключителна любов към белите лилии. Пет етажната сграда с красив външен вид често привличаше погледите на туристи, а името - бутиков хотел "Коко" - допълнително подклаждаше любопитството им. Всеки, който решеше да влезе през двойните винтидж врати биваше посрещнат от не особено голямо фоайе с разноцветни канапета и ниски стъклени масички, а в дъното, точно между стълбите и асансьора, имаше и рецепция, зад която с винаги ведра усмивка посрещаше тъмнокосо момиче. Репертоарът й винаги бе един и същ - "Съжаляваме, но всичко е заето с месеци напред.", "Разбира се, оставете ни телефон за връзка, в случай че ни се освободи стая ще ви се обадим." - но това далеч не се дължеше на сериозната заетост на хотела, а защото това беше само прикритие за истинският бизнес, който се въртеше зад кокетният вид на сградата.
- Коко? - кроткото почукване на вратата и плахото изговаряне на името й, накара русата жена да вдигне поглед от тефтера с кожени корици и да остави химикала между изписаните му страници, сетне тя отметна косата си зад едно рамо и изправи гръб.
- Влез! - произнесе меко облягайки се в коженият си стол.
Кабинета й не беше нищо особено. Семпло, но луксозно, обзаведен в сиви, бели и черни тонове. За някои - студено, за нея - успокояващо. Обичаше да прекарва времето си тук, било то зад бюрото си оправяйки документи, които умело прикриваха истинският й бизнес и с които поддържаше имиджа си на хотелиер, или пък на тебеширено сивата лежанка, която бе разположена така че да гледа към градината зад хотела - момичетата й обичаха да прекарват слънчевите следобеди там, а тя обичаше да има поглед над тях докато чете някой криминален роман.
- Постъпленията от този месец - Шарлът я извади от моментният й унес, като постави една папка отстрани на дневника й. - Господин Брукс беше особено щедър този месец, мисля че Бианка му е любимка - добави със сдържана усмивка тъмнокосата. Шаро, както й казваха на галено, беше единственото момиче в "хотела", което не се занимаваше с нищо друго освен счетоводство и документация. Тя беше лицето, което хората виждаха, когато прекачваха прага на сградата, освен това беше щастливо омъжена за детската си любов, лицето му дори беше като уолпейпър на компютъра й, а това май говореше достатъчно.
- Има защо. Това момиче е огън - съгласи се Алесия, разгръщайки папката, в която подробно бяха описани срещите на момичетата й за този месец, коя къде беше ходила, с кого, за колко време, каква беше задачата й и колко й беше платено. Нищо не трябваше да убягва от погледа й, в противен случай нещата можеха да излязат извън контрол.
- Какво пишеш? - Шарлът наклони любопитно глава на една страна и кимна към старият кожен дневник, който лежеше на бюрото на русокосата.
- Мемоар - простичко отвърна Алесия.
- На ръка? - учуденият й въпрос и вдигнатите й вежди провокираха смеха на Коко.
- Какво да ти кажа, старомодна съм - отвърна й и сви рамене, след което придърпа дневника към себе си и го отвори на последната изписана страница. Това беше достатъчен намек за тъмнокосата девойка да напусне кабинета й.
Бях на дванадесет когато майка ми ме продаде за 500 долара. Честно, мислех че струвам поне 600, но когато си дори под ниското социално ниво, предполагам че всеки долар е от значение. Разбира се, струваше си дори да се разделиш с единствената си дъщеря стига да спечелиш малко пари за алкохол.
Ню Йорк беше мястото, което знаех единствено от филмите на черно белият телевизор в дневната. Мечтаех си някой ден да стана актриса и да замина за Холивуд, където досущ като в "Пепеляшка" някой богат чаровен принц щеше да се влюби в мен и щях да имам своят щастлив край. Разбира се, големият град далеч не беше Холивуд, аз бях на светлинни години от това да бъда актриса, а красивият принц не съществуваше под никаква форма. За сметка на това съществуваха унижението и болката, но хей!, поне имаше храна на корем и топла вода в банята.
Противно на това, което си мислите в момента, не съжалявам нито за миг. Преминах през Ада само за да изляза по-силна и от Дявола. Кой би предположил, че онова дванадесет годишно момиче ще успее да изплува от най-дълбоката и гнусна помия и ще изгради цяла империя за себе си? Е, добре де - Империя беше силно казано, но това което имах ми беше достатъчно. Десетина силни и красиви жени, които сами избираха границите си и сами решаваха до къде ще стигнат, покрив над главата си и име в обществото, с което се гордеех.
Химикалът замря. Алесия се отпусна назад в стола си, а погледа й остана зареян в празнотата пред нея. Хората, които биха приели бизнесът й за "чист" навярно бяха на минус, само че тя наистина се гордееше с това, което има. Грижеше се за момичетата си сякаш бяха писани яйца. Избираше им само най-елитните клиенти, държеше винаги да знае точно до къде смятаха да стигнат по време на срещата си с тях и никога не ги принуждаваше да правят повече от това, на което се бяха съгласили. Ръководеше с твърда, но честна ръка и винаги изискваше само най-доброто от хората около себе си, а зад благата й усмивка се криеше характер на истински диктатор, такъв какъвто можеше да станеш само ако си преминал през всичките девет кръга на Ада и си излязъл жив от там.