Turner.

- Времето в Англия много е повлияло на персоната Ви - мъжкият глас проряза пространството и накара момичето да се обърне и да спре с разходката си по мястото.

- Има и по - сковаващи всяка клетка времена - усмивката се появи едва забелязано на лицето й.

Беше иронична и толкова кратка, че може би нямаше и секунда, която да изпълваше с точност появата. Толкова бърза.

- Вие жените винаги знаете какво да отговорите - думите му я изпълниха с още ирония, която просто трябваше да освободи от себе си, защото иначе рискуваше да се присмее на глупостта му.

- А вие, мъжете, винаги сте готови с тъп отговор, с който да се измъкнете от ситуацията. Не че ви помага. Прави ви жалки - нито извинение за думите си, нито нищо.

Стреляше право в целта, без да се интересува от последствията. Влезе в другата стая и я огледа внимателно. Видя всяко едно поражение, всяка следа от изгорялото. Мускулите по тялото й се стегнаха.

- Мина много време. Как не е паднала? - по - скоро говореше на себе си.

Бяха минали няколко години от този пожар. От мига, в който Вайълет беше почти изгоряла на това място, заедно със семейството си. Беше тъжно, защото много държеше на тях. Искаше й се да върне времето назад, но беше безсмислено. Ню Йорк само развали създаденото. Ако си бяха останали в тъмния и студен Лондон, нещата щяха да бъдат други.

- Изобщо защо сте били тук, ако не сте я поддържали? - погледна въпросително и срещна суровия поглед на мъжа.

- За да я продам - открит смях удари жената.

- Да продадете развалина? - ръцете й преминаха през детското креватче, което беше последното добре изглеждащи нещо, което самата тя помнеше от пожара. - Нея може да продадете само на мен. Колко искате? - погледът й беше решителен. Реално, бе тук, за да купи къщата, която по закон се падаше на чичо й, който стоеше пред нея и винаги се държеше с нея, като с непозната, заради лошите му отношения с роднините й.

- Ще я купиш? За това ли си тук? Какво ще ми предложиш? - Може би, ако Вай не беше наблизо, той щеше да потърка ръцете си хитро и да се почувства добре. Беше убедена. Знаеше, че той искаше много да се отърве от къщата.

- Кажи ми цена - погледът й го стрелна.

Очите й показваха решителност. Беше се обърнала към него, като дори самият начин, по който бе застанала, крещеше за увереността й.

- Искам тази къща и ще ми я дадеш - обърна се и погледна през прозореца. - Не ми пука за всяка всеки дефект. Ще стане ефект, когато не се грижиш ти за нея - отвори прозореца и той едва не падна на земята. - Кога изобщо си идвал тук последно? На погребението? - последва укорителен поглед, а после затвори обратно прозореца.

Изтупа ръцете си, по които бяха останали прашинки от прахта, която я накара да кихне вече няколко пъти. Погледна мъжа пред себе си, като повдигна вежди в очакване на отговора си. Чакаше съгласието му, всъщност, защото тази къща щеше да й принадлежи.

- Половин милион.

- Ще го имаш - заобиколи го и излезе от стаята. - Утре в десет ще те чакам - каза, без да го поглежда и продължи надолу по стълбите. - Ще ти пратя координати - привика се, за да бъде чута, а след това бързо напусна мястото.


Тази къща наистина стана нейна. И Вайълет я направи точно такава, каквато искаше. Имаше достатъчно завещани пари, които инвестираше постоянно и за това не й свършваха лесно. Печелеше отнякъде постоянно. Но тази къща бе мечтата й. И я осъществи. Обичаше да знае, че ще живее тук. Беше приятно. Независимо от лошите спомени, хубавите надделяваха и това бе единственото важно нещо в момента.

- Мамо, няма ли да ми прочетеш приказката? - малкото момиченце легна до Вай и жената я погледна, като се усмихна, а след това погали косите й.

- Разбира се - зави детето и го прегърна, като го притисна към себе си.

Всичко се повтаряше всяка вечер. Разказваше й за баща й, който беше пожарникар, който беше починал, защото беше спасявал хора от огъня. За съжаление, в това нямаше и грам истина. Баща й беше от Диамантите. Беше починал още преди Вайълет да знаеше за това дете. Още преди да бе станала част от Кралете. Всичко стана много бързо и Вай просто не можеше да асимилира. Но сега всичко беше наред. Поне така изглеждаше. Справяше се с детето си, справяше се с работата си. Иначе нямаше да я започва. Тя много добре знаеше силите си и много добре знаеше как да се пази. Как да пази и дъщеря си.

- Емили, обичам те, миличка - каза, като видя затварящите се очи на детето и го целуна по челото.

Искаше само най - доброто за малкото същество в ръцете й и щеше да му даде всичко, от което имаше нужда. Без да се интересува от цената.

Цената никога не я е интересувала.