We only have what we give.

by **Alicia M.** Вто 11 Сеп - 2:56

Alicia Morrison
- 20 - Citizens - Kaya Scodelario -
We only have what we give. Tumblr_nfc5hnJxHy1qacbojo3_250

I can see you hurting
I've been through the same thing
Baby, don't you worry, I got you

Алиша беше много объркана. Нищо от това не биваше да бъде така. Не трябваше баща й да бъде в затвора, не трябваше майка й да изперква за глупости. Защо всички се бяха побъркали? Кристофър Морисън не беше направил нищо нередно. Алиша беше сто процента убедена в невинността на баща си. Познаваше го добре. Това бяха години наред, не можеше да се е заблудила. Той не би убил никого, освен ако не застрашаваше живота на двете жени в живота му.

Отново чу силен рев. Отново крясъци. Имаше чувството, че щеше да получи тик. Ако вече не го беше получила, защото чувайки тези изпълнения, лявото й око потрепваше няколко пъти бързо и създаваше туптящо усещане в края. Момичето скочи от масата и краката й я отведоха до входната врата. От закачалката си взе якето, защото навън беше студено. Обу първите кецове, които откри. Отвори вратата и после бързо я затвори. Вкара ръцете си в джоба на якето си и заби погледа си в земята, когато забеляза, че съседите бяха в двора си. Кучешкият лай привлече вниманието към Алиша, а тя внимание не искаше.

Бързо се измъкна от ситуацията. Не бягаше от проблемите си, но досадните клюкарки я дразнеха и напрягаха. Всичко беше каша. Оставаше й да си приказва с хора, които щяха да я обвинят, да наплюят баща й, да използват разни епитети за семейството й. Само това й трябваше сега. Беше чула някакви познати викове зад себе си. Не беше майка й, която и без друго крещеше постоянно, беше някой от съседите. Направи се, че е чула нищо.

Силно изразената й форма на достойнство в момента беше скапана. Много добре знаеше, че баща й беше невинен, но самото същество вътре в Алиша я караше да се принизява до мравката, че и до бактерията. Тя нямаше да остави нещата така. Щеше да намери начин. Щеше да се справи със ситуацията. Щеше да разбере какво се беше случило. Нямаше да зареже баща си на онова място. Той заслужаваше да е до семейството си. Заслужаваше само най - хубавото, защото той бе добър, бе чист по душа. Не знаеше дали бе възможно точно този човек да направи нещо лошо през живота си? А те го вкарваха в затвора за убийство ...

Ах, защо мислеше за това. Само бъркаше сама в раната си. И без това болеше достатъчно.

Днес Ню Йорк й се стори странно малък. Живееше тук, откакто се помнеше. Все още продължаваше да бъде тук. Тези улици, по които минаваше, трябваше да носят само хубави спомени. Първите крачки, първият ден в училище, после гимназията, скоро университета, за който трябваше да събира пари, защото майка й не беше в състояние, а баща й, е, той беше на почивка, от която Алиша щеше на всяка цена да го изкара. Затова университетът щеше да остане настрана засега. Имаше по - важни неща за вършене. Но пък нямаше как да не работи. Все пак не можеше на никого да разчита сега точно. Затова просто превърна себе си в барманка, защото беше забавно, защото беше в дискотека, където имаше силна музика и светлини, защото обичаше да прави това и й беше добре.

Само че сега всичко беше много по - различно ... и щеше да продължава да бъде, но това нямаше никакво значение. След обиколката на местата, на които обикновено си обикаляше, когато й беше тъпо и имаше нужда да помисли, Алиша се върна в дома си, като по същия начин бе успяла да избегне въпросите от съседите си или който и да е било друг. Имаше ли значение? Без въпроси. Днес нямаше да отговаря.

Отвори вратата. Влезе в къщата. Шмугна се в стаята си и се метна на леглото. Не й се спеше. Просто не можеше да си намери място. Тя си беше такава. Дива. Не можеше просто да си седи на мястото и да не направи някоя поразия, без значение каква. Но това в никакъв случай не значеше, че беше лоша. По - скоро се държеше детински. До днес. Днес със сигурност нещо в нея се беше променило и тя сама усети това. Само гордостта й остана непокътната. Тя щеше да си остане там, с нея завинаги. Този ден щеше да се изпари от живота й. Щеше да забрави как бе свела няколко пъти главата си, за да не среща очите на хората, чиито погледи щяха да я изпитват. Утре щеше да стане, да излезе и да погледне тези хора в очите, да им каже да не се бъркат, където не им беше работата, колкото и да не беше тя това. Не искаше въпроси. Искаше време. Щеше да открие истинския виновник. Главата си щеше да си заложи. Беше решила. Нямаше да остави баща си. Нямаше да остави майка си. Беше я грижа. Твърде много й пукаше. Не можеше просто да затвори очите си, да сложи край на тази страница, да премине на нова. Нямаше да има нищо ново, докато не откриеше истината. А тя щеше да направи това. С цената на живота си. Нямаше да изостави хората, за които й пукаше. Нито днес, нито утре. Никога.

И тя беше готова да направи това.

by **Wendy Diamond** Вто 11 Сеп - 7:53

Одобрена и добре дошла. Чувствай се свободна да пишеш навсякъде, а аз ще оправя цвета ти малко по-късно

We only have what we give.

We only have what we give.

Re: We only have what we give.