The past that I want and don't want to forget, for it is the moment that I decided to go down.
Туп, туп, туп .. и всичко продължава. Ритъм ... нестихващ барабанен грохот, който те хипнотизира ... тътенът, който подчинява тялото ти на някаква дивашка ритуална мелодия ... пулсацията на целият Космос, на всемогъщата Вселена.
Туп, туп, туп .. Ритъмът извираше от недрата на земята под нозете ми, и потъваше обратно под удара на стъпките ми в нейната твърд, отекваше в хриптенето на дишанет ми, в пукота на клоните, през които се провирах. Дори в гробната тишина мистичните барабани съпровождаха бродещата по дире ми опасност...
Туп, туп, туп... Повлечено от това темпо, сърцето ми се блъскаше до болка в ребрата ми, усещах в костите си тактуването, в унисон с което кръвта бясно и методично се разбиваше на приливи и отливи в мускулите и подмяташе вътрешностите ми...... чувах го толкова осезаемо... чувствах всеки проклет удар на космическите тъпани.
Туп, туп, туп ... пулсът на реката, що представляваше собствените ми мисли, отброяваше оглушително всеки миг при съприкосновението на вълните ѝ с брега ... а те ... проклетите хаотични мисли яростно, но също туй равномерно, се стрелката в ума ми.
Туп, туп, туп ... усетих ги чрез галопиращото нервно потръпване по кожата ми при всеки допир с някой друг. Виждах ги в трептенето на нощните звезди, миг преди да изгаснат. Долавях ги в далечните спорадични шумове на колите, минаващи през близкото шосе.
„Туп!“ – .... клаксон към отсрещният.
„Туп!“ – .... светлина, която изчезна за миг, за да се появи отново.
„Туп!“ – .... удар метал в метал.
„Туп!“ – .... удар метал в дърво.
„Туп!“ – .... удар метал в тяло.
„Туп!“ – .... хрипове и викове.
„Туп!“.
Туп, туп ... всичко бе толкова енигматично в момента, толкова различно. Светлини, шумове, викове, свистене на гуми. Очите ти са отворени за толкова много и толкова различни неща.
Туп, туп ... не може да се противопоставиш на мелодията, не можеш да нарушиш ритъма ...
Туп, туп, туп ... ако не следваш темпото .... се губиш. Загиваш под въздействието на собствената си грешка.
Туп! Знаех го!
„Не искам да губя темпото никога!“ – но уви се оказах просто поредната отрепка.
The present and my thinking on people's mind, and do you know? People are the most stupid creatures for sure.
Човешката психика е интересно нещо. В отсрещният поглед не срещах очи, които да искрят с позната жизненост, а по-скоро изглеждаха като замъглени. Също като очите на кукли, които са твърде много време на този свят и стъклените мъниста бавно са изгубили цвета си. Странно, но отлично познавах признаците, когато спомените те връхлитат и не можеш сам да излезеш от там. Когато си едва ли не застопорен да търпиш собствените си преживявания и това хем опропастява душата ти, хем те извайва като личност. Та аз живеех постоянно в тях. Та те ме бяха превърнали в такава .... такъв боклук, какъвто бях.
-Не е нужно да говориш. – казах спокойно с меден гласчец и нагласих очилата си още по-спокойно. Точно така, нямаше нужда да говори. Никога не беше нужно. Средностатистически човек изрича по три лъжи на всеки 10 минути, което е индикатор за грешната природа на този животински екземпляр от вид Хомо сапиенс, род Хомо, семейство Хоминиде. Но, затова пък телата са тези, които показват какво искаме да разберем. Леко присвиване на устните, съвсем незабелязан тик на дясната вежда. Адамовата ябълка, която се мърда с милиметъ. Забиването на нокти в плътта ни без дори да го усещаме. Ускоряването на сърдечния пулс. Неволното свиване на рамене тип „Не съм сигурен какво туко що казах, но го направих.“.
Тялото опровергава думите. Това е единствената истина, която ние хората носим. Микроизражения, както ги наричаме, те са еднакви за всички хора. Презрение, срам, огорчение, тъга. Различни хора, но еднакви емоции. Стига да си достатъчно умен да го прозреш.
-Не нужно да казвате нищо, защото вече го направихте. – отново заявих и се изправих. Всички в залата започнаха да викат, че нищо не разбират, но не отговорих. Имах по-важна работа. Винаги я имах. Нуждата ... да се пренеса пак в онзи свят на космическо туптене. Там, където вселенското барабанено по собственото ми тяло е най-блажено. Там, където съм една идея по-поносима и любвеовилна.
I am like a shapeshifter, I have two faces. The one that everyone loves, and the one that I hate.
На пръв поглед наперена и някак надута, Алексиан е нищо повече от една разбита душа. Трудно се доверява, а още по-трудно се открива пред хора. На практика е една енигма от съвършенна манипулация, женска красота и нежни думи. Като дъщеря на баща си, който е бил разпитвач на бандата на Диамантите, така и Алексиан сега изпълнява тази роля, като се е научила перфектно да разкрива какво мисли, чувства, изпитва отсрещния само чрез микроизражения и езикът на тялото. Може би и защото хората са ѝ като отворена книга, затова ги намира за крайно тъпи и скучни създания.
Ако си мислите, обаче, че Алексиан има само една страна, дълбоко се лъжете. Заради израстването ѝ в Амстедам още щом станала на петнадесет започнала да употребява различни опиати, които да я пращат в едно друго и по-приемливо измерение. На няколко пъти дори да стигне до четвъртото измерение, но за радост на нея самата я хващат на време. В тази си фаза Алексиан става крайно мила, добра дори. Прегръща и обича всички, тоталната разлика с трезвата си личност.
Има странно възприятие за света и хората около него. Вярва, че трябва да се живее на максимални обороти и никога да не губиш темпото иначе си мъртъв. Може би затова и щом види нещо което ѝ харесва го взима, независимо какво е. В отношение на връзките е сложна плетеница на паяка. И именно като паяк тя омотава жертвата, опитва се да се хареса максимално, да изгради образа на перфектната партньорка, само за да може да зареже отсрещния след като е изучила всички аспекти на тази връзка. Като цяло ... в живота тя предприема само една мисъл: Всичко е само един експеримент.
Индекс
» Leon Grey
» Смяна на лик и всичко останало
» Връщане на герой
» Elizabeth Gillies|25|Actress
» Ricky Whittle|36|Actor
» Chelsey Reist|31|Actress
» Devon Bostick|27|Actor
» Austin Amelio|30|Actor